Светослав Константинов Минков e автор на произведения в жанровете диаболизъм и научна фантастика. Считан е за „баща“ на модерната българска фантастика. Журналист с дългогодишна практика, като е работил и като коректор, редактор, главен редактор, библиотекар, книговодител. Основател е на първото в света издателство, специализирано за фантастика - издателство „Аргус“.

Неговият сборник с разкази „Синята хризантема“, издаден през 1922 г., e смятан за първата фантастична книга в България. Носител е на международната награда за мир „Нексьо“.

Светослав Минков е роден през 1902 г. в Радомир. Син е на Константин Минков - потомък на български революционери. Има двама братя и една сестра. Най-големият му брат Асен загива в Междусъюзническата война.
Майката на писателя - Иванка Бенчева - е дъщеря на образования сопотски свещеник Иван Бенчев. Получила гимназиално образование, тя е културна жена за своето време. Свободно чете и превежда „интересни“ материали от руското списание „Нива“. Нейната дипломна работа по литература е оценена като „образцова“ от инспектора по образованието и е била отнесена за „показ“ в тогавашното Министерство на просвещението. На децата си постоянно внушава самостоятелност, безкористие и достойнство. Настойчиво следи развитието на всяко едно от тях, като постепенно ги въвежда в големия свят на литературата.

Средното си образование Минков завършва в София. Последователно учи във военно училище в Австрия, следва славянска филология в Софийския университет, Търговско-стопанска академия в Мюнхен. Има възможността да пътува в редица страни на Европа, Азия и Латинска Америка. Работил е и в българската легация в Токио. Получил солидно образование, добил разностранна култура, Минков е от най-ерудираните български писатели. Неговото творчество е богато не като обем, а с неочакваните си и разностранни идеи.

Първата си творба, озаглавена "Биномът на Нютон", Минков публикува в списание "Българан" през 1920 г. Ранното му творчество се характеризира с подчертан интерес към страшното, демоничното, призрачното. В неговите разкази смъртта е вездесъща сила, а животът е само "игра на сенките" , както е и заглавието на един от неговите сборници. Чрез "страшните" места и демоничните опасности писателят се стреми да внуши идеята за преходността на съществуването, за липсата на истински смислени основания в делника.
Към края на двадесетте години Минков се преориентира към един по-друг тип разкази. Той изоставя своите ранни "страшни" творби, започва да иронизира демоничните герои и сюжети. Показателен за това е разказът "Къщата при последния фенер" , в който развенчава митът за призраците. Погледът на учения е прогонва и последния призрак от този свят.
В сборниците си от този най-продуктивен творчески период писателят се утвърждава като изобразител на един механизиран, лишен от духовност живот. Писателят сменя посоката на своите предупреждения. Ако в началото на творческия си път се занимава с всемогъществото на смъртта, то сега той изследва "всемогъществото" на бездуховността. Автоматът става символ на човека без своя воля, без свои мисли, без свой собствен живот.
В друга част от разказите си от тридесетте години Минков изследва човешкото всекидневие. Той се интересува от скуката в един по-широк план- като невъзможност да се изживее смислено животът. Тук той следва голямата традиция на европейската литература - темата за така наречения “малък човек”. Това е обикновеният, неизвестен човек, който е изцяло зависим от прищевките на действителността.

Със своите творби Минков се утвърждава и като един от първите значими представители на фантастичното в българската литература. При него фантастичните елементи са подчинени предимно на едно изобличително изображение. Затова може да се говори за единство на фантастично и сатирично в неговите творби. Фантастичните елементи са "декорът" ,на който се обсъждат нравствените опасности на "модерните времена".

В диаболичната, и особено в научната си фантастика Светослав Минков се прочува като майстор на гротескното, на изтънчената интелектуална подигравка и на бодливата сатира. Типичен пример е героинята от разказа му „Дамата с рентгеновите очи“ Мими Тромпеева, която след като се сдобива с рентгенов поглед, забелязва, че „някои хора, предимно от хайлайфа, нямат никакъв мозък в главите си“.
Другаде, особено в приказките си за деца, Светослав Минков се показва като самотен и тъжен, но мъдър и човечен автор.

Изявява се и като преводач - превежда „Голем“ на Густав Майринк, Андерсеновите приказки и приказките на Шехерезада в периода между 1927 и 1939 г. През 1941 г. Светослав Минков се явява като свидетел по първото дело срещу Никола Вапцаров, за да го защити, което решава до голяма степен делото в полза на поета.

Девети септември 1944 г. заварва писателя „безработен“. Авторът продължава да пише, основно фейлетони и приказки за деца. Постъпва веднага в редовете на БРП (к). През октомври и ноември същата година работи като коректор в редакцията на „Работническо дело“, където е привлечен от главния редактор Крум Кюлявков, а през годините 1945-1946 е културен редактор на в. „Отечествен фронт“. След това последователно работи в Радио София, в управление „Българска кинематография“ (където редактира стилово текстовете на филмите), в редакцията на сп. „Български воин“, а от 1954 г. е главен редактор на издателство „Български писател“, където се и пенсионира.

Умира на 22 ноември 1966 г. в София. След смъртта му сътрудници на Държавна сигурност конфискуват всичко ценно в дома му, включително литературния му архив. Възможно е негови непубликувани дотогава произведения да са изгубени.

Източници: Уикипедия и БГ - Фантастика